Началото

Тишината изпълваше стаята. Тихо. Странно тихо. Почти плашещо...
Тя отвори очи и долови равномерното му дишане - "Сега е момента", помисли си и бавно се измъкна от леглото. Слепешката намери хвърлената на пода, набързо съблечена, рокля и я облече в движение. Притича през полуосветения коридор и с облекчение затвори вратата зад себе си. Усети ледения нощен въздух, който сякаш изгори дробовете й - "Най-сетне!", смачка набързо косата си в небрежен кок, нахлузи токчетата с отработено движение и самоуверено вдина ръка да спре прелитащото край нея такси. Писък на спирачки отекна празните улици...
Габриел се изгуби в нощния град.

...

София се качи в метрото както всеки ден точно в 07:20. Същите хора, същите лице, същите разговори - беше започнало да й писва. Усети как някакво странно недоволство се заражда в нея. Нима това бе искала от живота си?! Прималя й. Имаше спешна нужда от едно мартини. Взе решението веднага. Извади мобилния си телефон ...
- Да, шефе, няма да мога да дойда... Не, не се чуствам добре... Явно съм се натровила на партито снощи... Да. Дочуване.
Натисна "червената слушалка" и вече знаеше точно какво да направи.
Слезе от метрото и се запъти към "Барът".

...

Жан се събуди. Главата му пулсираше с тъпа болка, а вкусът в устата му му напомни колко много беше изпил снощи. Огледа се. Слънцето зад завесите му подсказа, че най-вероятно минава 10:00.
С мъка се опита да си спомни какво се бе случило, но спомените му преливаха в цветно петно с вкус на текила. Разхвърляните дрехи по пода му подсказваха, че снощи е имал компания, но от момичето, с което се прибра нямаше и помен.
Отчаяно се опитваше да се сети за името й, но сякаш тя никога не го беше казвала. Усмихна се - помнеше само големите й сини очи.
Отпусна се обратно в леглото и усети парфюмът й. Доста скъп за момиче, което беше срещнал в "Барът"...

На чаша вино в събота...

От всичко най-много мразя несподелената любов...
... или може би по-скоро неоценената...

... Как може някой да не вижда Любовта, която се разхожда пред очите му и упорите да гледа встрани...
Как може да си влюбен, а да не го осъзнаваш... ?!
Как може очите ти да светят, а ти да твърдиш, че това е просто слънчевото отражение... ?!
Има хора, които цял живот не срещат половинката си - как може да я срещнеш и да се правиш, че не е Тя...
Е, не ги разбирам тези хора...

...
Истината е, че не разбирам нищо от Любов - аз съм ужасно влюбчиво същество. Пристрастена съм към еуфорията на влюбването, напрежението на първата среща, играта на думи и надцакването "аз съм по-самоуверен"...
Влюбвала съм се десетки пъти, седяла съм будна по цели нощи мислейки пъклени планове за "небрежни и неочаквани" срещи, усмихвала съм се на непознати момчета...
Но винаги, винаги съм вярвала, че онова което иска сърцето ти е единственото истински важно нещо в живота ти, единствения верен път към щастието, единствената движеща сила на целия свят...
... Да, знам, че не разбирам нищо от любов, но винаги съ вярвала, че емоциите имат много повече доводи от здравия разум и винаги съм се вслушвала в желанията си - тук и сега! Винаги съм вярвала, че няма друг верен начин освен този... и макар да съм била наранявана стотици пъти, точно по този начин срещнах любовта на живота си и впускайки се "с надолу главата" в тази нова връзка успях да го спечеля за себе си...
... защото, какво значение имат другите, когато аз и той сме тук, сега и завинаги!
Защо трябва да ми пука за другите, когато знам какво искам сега и веднага?!
Защо трябва да мисля, когато сърцето ми казва "Давай!"?!

...
Дааа, истината е, че не разбирам нищо от Любов, но скромия ми опит ми е показал, че когато искаш нещо трябва да си го вземеш...
Няма смисъл да се дърпаш - това е загубено време...

От всичко най-много мразя неоценената любов...
... или може би по-скоро отричаната...

Не бързай да пораснеш!

А беше време, когато да се усмихваш беше ежедневие...
Днес сякаш е рядкост - по празници, по поводи, по задължение...
Все по трудно ми е да разбера какво става в главата ти.
Все по-трудно ми е да повярвам, че това сме ние...

... посивели.
... случновати.
.. уморени.
... еднакви.
... предвидими.

Двама непознати. Поне аз не се познавам. Навярно и теб не познавам... Различни сме.
А беше време...

* * *

Когато се стъмни и улиците притихнат, сякаш задушени от лепкавия мрак и черния дим, ти лягаш до мен и усещам познатия аромат. Сякаш си същия. Същия аромат. Същите силни ръце, които ме държат силно в прегръдката си. Същата пареща кожа. Сякаш си същия...
... Но очите ти - те винаги ще ми напомнят колко време мина...
Поглеждам те, но моето безгрижно момче го няма. Няма я вечната усмивка и разрошени къдрици. Няма я тръпчинката на лявата буза. Няма го вечния оптимизъм, разпръскващ розов прашец по сивото ежедневие... Друг си.
Сериозността ти, чак ме дразни!
Проблемите са преборили ентусиазма ти да покоряваш върхове. Рутината е стопила желанието ти да оцветиш черно-бялото в живота. Сякаш си приел, че живота е константа и не се променя...
Може и да е така...

Аз обаче още искам да гоня пеперуди и да ловя в ръцете си падащи звезди!
Искам още да вярвам, че слънцето е от злато, а капчиците след дъжд са от течен кристал.
Искам още да се смея неприлично в кафенето, да предизвиквам клюки, да създавам легенди.

Не съм готова да порасна!
Моля те, не бързай!
Остани още малко с мен...
Само още малко... като на 18 :)

Хаоса в главата ми!

Една година мълчание...
Една трудна за мен година. Една година, в която порастнах.

* * *

Преди няколко дни Той седеше пред мен и ме гледаше замислено: "Знаеш ли, че си станала жена?", каза ми "Пораснала си." ...
...Не повярвах.
И тогава реших: Ще препрочета блога си!
Невероятно!
Сякаш никога не съм била този човек.
Сякаш опознавах някого, когото отдавна съм изгубила.
Сякаш срещнах стара приятелка...
Намерих се!

* * *

Притихнала в тъмнината се опитвам да си спомня каква съм била, в какво съм вярвала, на къде съм отивала... Седя си и си мисля за пурпурното слънце, което осветява къщата ми на залез; за аромата на сол, който ме опиянява рано сутрин; за един 19ти рожден ден и вкуса на пресни палачинки, който пропива навсякъде в дома ми... Спомени!
Но аз съм същото момиче - още обичам женските вечери; още съм влюбена до полуда в моето тъмнооко момче; още обичам да се гушкам в мама (въпреки факта, че съм на 24 :)); още вярвам в дядо Коледа и в коледните чудеса; още обичам моето усмихнато Кати, което винаги ще е кара да се чуствам на 18г... :)... А бяха други времена...

* * *

Пиша всичко това, за да подредя мислите си.
Пиша всичко това, за да намеря истината за себе си.
Пиша всичко това, за да започна на ново, на чисто... за да съм на ясно от къде идвам...

* * *

Понякога се будя нощем, за да усетя аромата Му. Понякога се опитвам да си представя живота си преди да Го срещна. Понякога си мисля, че без Него не бих се чувствала така цяла и завършена; без Него не бих имала какво да е амбицира да давам най-доброто от себе си; без Него не бих могла да бъда Аз...
... а може би заради Него, аз вярвам в Любовта :)

* * *

Всеки ден срещам погледите на хората облечени в сиво...
Те са тъжни, уморени хора. Те използват силни думи и хвърлят страшни обвинения... Казват, че Я няма! Казват, че всичко е пошло! Казват, че всичко е лъжа...
Става ми тъжно!
Става ми тъжно, че някой отрича нещо, което не познава...
Става ми тъжно и ми се искам да ги хвана за ръка и да им покажа цветовете на прекрасното утро с аромат на зима; да им покажа нощта пропита с вино и страст; да им покажа споделеното щастие и споделената мъка; да им покажа трепета да усещаш аромата Му...
Не мога...
Не мога да ги накарам да срещнат Любовта, в която не вярват!
Не мога да ги накарам да отворят очи и да видят свта на другите!
Не мога да ги накарам да се усмихнат на слънцето и да се окъпят в светлината му, вярвайки, че най-хубавото престои...
Не мога да ги накарам да се наслаждават на живота...
Не мога да ги спра да мразят...
Те са сиви хора. Те не вярват... А когато не вярваш, не виждаш...

* * *

...И после любовта била сляпа :)

"Кажи ми, че съм хубава"

В началото на месец Декември, излезе първата стихосбирка на младата поетеса Теодора Стефчева.
Книгата е разделена на няколко цикъла "Мръсно синьо", "Жена", "Паяжината в дърцето ми", "Духовете на града" и "За отечество работя, баьо! (В. Левски)". Авторката пише за морето, любовта и младежките емоции така както ги чувства.

Кажи ми, че съм хубава!

Кажи ми, че съм хубава когато
те гледам жадно с пламнали очи.
Кажи ми, че за теб съм топло лято
с море и плаж, и огнени лъчи.

Кажи ми, че съм хубава, когато
разрошена се будя сутринта-
сънита, раздразнителна, опазна.
Ужасна съм! Обичай ме така!

Кажи ми, че съм хубава и вечер
след дългия и много тежък ден...
и всичко и е криво, и ми пречи.
Дори тогава искам те до мен!

Кажи ми, че напомням лятна буря -
и дива съм, и някак си добра...
Кажи ми, че за тебе съм красива...
Най-важната в живота ти жена!

Все още книгата не може да се намери по книжарниците, но при интерес можете да намерите информация на stefcheva@gmail.com

...

По време на лекции...

Навън е ден - прохладен, но усмихнат
понесъл мен на свойте рамене
със зимна свежест вътре в мен надниква
и дава на мечтите ми криле...

Навън е ден, а в мене се смрачава
настъпва тъмна нощ, настъпва мрак
и сякаш странно ме успокоява,
това безбрежие поражда в мене страх.

Усещам се наистина красива.
Усещам се пречистена, добра.
Усещам, че се ражда в мене сила
да събера в едно тъмата и деня.

Тез две стихии в мене се боричкат,
разглезени, ядосани деца
и карат ме да бъда ту щастлива,
ту бурна като пролетна река.

Такава съм - различна, непреклонна.
Такава съм - и лоша, и добра.
Усмихвам се на слънчевите хора,
ранявам с огън злото, грубостта.

Дали съм права, грешна ли - незная!
Мен другите ще съдят някои ден.
Сега единствено да бъда мога млада
един щастлив живот тупти в мен!